За Аладжа манастир

Живот на монасешката общност

Тип: Статия | Епоха:

Монашеството е тайнство. То по­доб­но на Кръщението, е уми­ра­не за пре­диш­ния жи­вот и въз­раж­да­не в но­во битие; по­доб­но на Миропомазанието е пе­чат на избраничество; по­доб­но на Брака е об­ру­че­ние с не­бес­ния же­них - Христос; по­доб­но на Свещенството е пос­ве­ща­ва­не в служ­ба на Бога; по­доб­но на Евхаристията е съ­еди­ня­ва­не с Христа. Както при Кръщението, и при постригването, чо­век по­лу­ча­ва но­во име и оп­ро­ще­ние на всич­ки грехове, от­ри­ча се от гре­хов­ния жи­вот и обе­ща­ва вяр­ност на Христа, свли­ча от се­бе си свет­с­ка­та одеж­да и се об­ли­ча в ед­но но­во одеяние. Раждайки се отново, той доб­ро­вол­но се прев­ръ­ща в младенец, за да из­рас­т­ва “док­ле всин­ца дос­тиг­нем до един­с­т­во на вя­ра­та и на поз­на­ва­не­то Сина Божий, до със­то­яние намъж съвършен, до пъл­на­та въз­раст на Христовото съвършенство.” (Еф. 4:13).

“Монах” оз­на­ча­ва “са­мо­тен” (от гръц­ко­то “monоs” - “един”). В Русия на­ри­ча­ли мо­на­си­те “ино­ци” (от ду­ма­та “иной” - “друг”). Монашеството е необикновен, из­к­лю­чи­те­лен живот, за кой­то са приз­ва­ни малцина; жи­вот из­ця­ло и без ос­та­тък от­да­ден на Бога. Монашеското от­ри­ча­не от све­та не пред­с­тав­ля­ва от­в­ръ­ща­не от не­го­ва­та кра­со­та и от ра­дос­ти­те на живота, а от­каз от страс­ти­те и греха, от плът­с­ки­те нас­ла­ди и въжделения, от всичко, прив­не­се­но в жи­во­та ни след грехопадението. Целта на мо­на­шес­т­во­то е зав­ръ­ща­не към пър­во­на­чал­но­то със­то­яние на чис­то­та и безгрешност, при­те­жа­ва­ни от Адам и Ева в рая. Светите Отци на­ри­ча­ли мо­на­шес­т­во­то “еван­гел­с­ки жи­вот” и “ис­тин­с­ка фи­ло­со­фия”. Както фи­ло­со­фи­те се стре­мят към съ­вър­шен­с­т­во по пъ­тя на ин­те­лек­ту­ал­но­то познание, та­ка и мо­на­хът тър­си съ­вър­шен­с­т­во по пъ­тя на ду­хов­ния под­виг и под­ра­жа­ни­ето на Христа.

Литургия

Името произлиза от гръцката дума λειτουργία –“общо дело”, “обществено служение”. В Православието това е най-главното богослужение – център на църковния живот за православния християнин. Състои се от многобройни молитви, песнопения, четене на Евангелието и проповеди на свещеника. Център на литургията е извършването на светото тайнство “Евхаристия” ( Причастие ), установено от Иисус Христос в навечерието на кръстните Му страдания.

Евхаристия

Евхаристията ( от гр. “Благодарение” ) е най-великото чудо, извършвано на земята, необяснимото тайнство за вярващите, приели хляба и виното като част от тялото и кръвта Христови. Св. евангелист Лука пише:“ И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива.”
Евхаристията е основен момент в живота на Църквата от самото начало, тайнството, заради което се извършва православното богослужение.

Отшелничество

Животът на отшелниците бил много труден. Те почти не спели, а прекарвали дните си в труд и молитва. Денем, работейки, те произнасяли наизуст псалми. Някои от тях предели вълна и тъчели груб плат за власеници, от продажбата на който се издържали и даже подпомагали бедните. За храна използвали хляб и сол, а пиели само вода. Изнурени от тежкия труд, когато ги налягала дрямка, те започвали да влачат тежки кошници с пясък от едно място на друго, за да поддържат бодро съзнанието си. Това трябвало да ги приучи да бъдат будни и да побеждават себе си. Трудният живот разпалвал все повече любов към Бога и те охотно понасяли трудности и лишения, помнейки колко много Христос е страдал за спасението на хората.
Някои от отшелниците приемали строга монашеска “схима” (обет пред бога), заселвали се в недостъпни скални ниши и прекарвайки времето си в пост и молитви, оставали там до края на живота си. Смятани още приживе за светци, те били обект на поклонение от страна на вярващите.За прехрана им служели подаянията, носени от поклонниците и поставяни обикновено в кошница, вързана на дълго въже, за да може отшелникът да я изтегли при себе си без да напуска килията.
Според уставите на общежитийните манастири отделни членове на братството имали право да се усамотяват в отделни килии, встрани от основния монашески комплекс. Те пребивавали там от понеделник до петък. В събота и неделя се връщали при останалите братя, за да участват в общите служби, да получат причастие и топла храна, а в неделя вечерта с някакво ръкоделие и суха храна за една седмица се връщали обратно в килиите си. Тази практика е съществувала и в Аладжа манастир. Свидетелство за това са останките от няколко килии встрани от основния скален комплекс.

Исихазъм

Като религиозно учение в рамките на Православието исихазмът представлява своеобразно “възраждане” на източното съзерцателно монашество със своя теория и специфична практика ( “психофизичен метод”, “умна молитва” 1.1 ) По мистичен начин той дава възможността за съзерцаване на божествената светлина, за сливане с бога и завладява постоянно и трайно духовния живот на Византия и останалите славянски държави през втората половина на ХІV в. За да увери своите ученици, че наистина е Син Божи и Спасител,  Христос се появява на апостолите Петър, Йоан и Яков на Таворската планина. Синът Божи се преобразява пред тях, лицето му светва като слънце, а дрехите му стават бели като сняг. От двете му страни се явяват двамата старозаветни мъже Мойсей и Илия, които разговарят с Него. В този момент от един облак се чуват думите: “Този е Моят възлюбен Син, в когото е Моето благоволение”. С тези думи Бог Отец разкрива истинската Божествена слава на Своя Син.
Но Таворската светлина може да бъде видяна само от този, който е осъзнал нейната същност. Старците от атонските манастири пишат, че съществуват три вида светлина:
Първият вид е физическата, материална, осезаема светлина, в която човек вижда заобикалящия го свят. Тази светлина е достъпна не само за човека, но и за всички живи твари.
Вторият вид е присъщ само на човека. Това е интелектуалната светлина – светлината на ума. Това е светлината на науката, философията и изкуството. Тази светлина е духовна, но тя не може да озари метафизическите дълбини на Битието...
Има и още един вид светлина – светлина духовна, но вечна и неръкотворна, която се открива само пред посветените чрез пречистване на сърцето с молитви и съзерцание. Това е светлината на вярата, светлината на духовното прозрение и интуиция, светлината на Таворското Преображение.

Манастирската кухня

Според уставите на средновековните манастири ежедневното хранене на монасите било превърнато в своеобразен култов ритуал чрез ”братските трапези”. Това бил смисълът на Господната апостолска трапеза. Всички монаси заедно с игумена на манастира се събирали, за да се хранят на една и съща трапеза, с една и съща храна и да пият едно и също вино. Изключение от това правило се допускало само в случай на заболяване на някой от братята или за монаси на преклонна възраст. В килиите било абсолютно забранено да се внася храна или да се държи вътре някакъв съд за готвене.
Като общо правило било прието всеки ден на трапезата да се слагат по три ястия, приготвени от онова, което Божието Провидение е дало. Всеки ден освен в сряда и петък на трапезата се слагало сирене и по 4 чаши вино за всеки брат. През Великденските празници на трапезата се слагала по-изобилна храна за подкрепа на братята, изтощени и уморени от бденията и постите. По време на постите храната била оскъдна – забранявало се употребата на масло / зехтин / и вино, освен в събота и неделя..
Традиционната манастирска кухня третира храносмилането като най-важния процес, протичащ в тялото, представляващ ключ към здравето и духовното съвършенство. Членовете на братството си оставяли много време за ядене. Те се хранели спокойно и спирали с яденето, когато се усещали сити. Освен това винаги вечеряли рано и избягвали суровите храни в по-късните часове.
Монасите отглеждали почти всичко сами. Затова на масата им винаги  имало предимно сезонни и местни плодове и зеленчуци. Месо се слагало много рядко, при това основно риби или птици. Месото на четириногите било отредено само за болните и слабите. В много от манастирите се отглеждали млекодайни животни за правене на сирене.
Върху платото над манастира, разорано с дървено рало, монасите сеели жито за изхранване. Друг източник на препитание била вековната гора. Монасите, както и всички други християни, се отнасяли с особено внимание към гората. За тях тя била особен свят, олицетворение на всичко, което носело почит и страх, трепет и поклонение. Въпреки страховете си монасите зависели много силно от гората. От нея идвали дървата за огрев през зимата. От гората идвал медът  ( през ХІІІ-ХІV в. захарта не била позната ) и плодовете, дивечът за трапезата и пасищата за стадата от овце и кози.
В манастирската кухня чорбите са присъствали често на масата на монасите. Те са по-редки и в много случаи без мазнина.